Болгарское гражданство

   ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ БЕСАРАБИЯ 

    В  продължение на два века на територията на днешните независими държави - републиките Молдова и Украйна живее  многочислено българско население, откъснато  от своята прародина България.

    Заселването на българите в Бесарабия  започва още  след завладяването на България от османците в края на   14 век, с което е свързана многовековната емиграция на населението от българските земи в съседни региони. Значителен брой българи се преселва в тогавашното Молдовско княжество  през първите десетилетия от падането на България под турско иго.

     На всеки исторически етап преселническото  движение има своите особености, определени  от общата политика на Османската  империя към българския народ, а също и от  интересите  на Великите сили на Балканите.

    Едно по-мащабно преселване на българите  започва от средата на 18 век ( 1752 г.)

В Буджака основният поток на българските преселници както и преди  се насочва към градовете  Измаил, Килия, Рени, Акерман.

 Руско-турската война(1806-1812) от началото на 19 век става един от преломните моменти в историята за заселването на българите в пределите на Руската империя. С нея е свързано първото им масово преселване в Бесарабия, която след войната влиза в състава й. То е обусловено от продължаващите феодални междуособици в Османска империя, от по-широкото и активно участие на българите във войната на страната на Русия, от голямата заинтересованост на Русия за стопанското усвояване на рядко заселения Буджак. Тогава руските власти, в лицето на командващия молдавската армия Михаил Кутузов, обещават на преселниците особено административно устройство, независимост от местните органи на властта, редица икономически привилегии. Това привлича вниманието на значителна част от населението на Североизточна България. При това видни дейци на българското освободително движение от това време, преди всичко Софроний Врачански, смятат, че е възможно да се създаде автономна формация извън пределите на българските земи и подкрепят масовата емиграция на българите в Дунавските княжества и Буджака.

   Основният поток на българските преселници тръгва от Разградско, Силистренско, Свищовско,Габровско, Севлиевско, Плевенско, особено от предпланинските райони на България.

 Според указа на Александър І през март 1819 г. на българските преселници в Бесарабия се предоставят  правата на чуждестранни колонисти.Те получават определени социално-икономически и други привилегии.

Руско-турското противоборство през 1828-1829г. довежда до ново (най-масовото)  изселване от българските земи в Бесарабия. Според определени данни броят на българските преселници достига до 130-140 хиляди души. Освен основния мотив(турското робство) съществуват още  няколко причини за преселването. „ Бягали са българи за да се спасят от турците! Бягали са в чужбина за да намерят мирен живот”

 Населението  от тези региони изпитва определен недостиг на земя , тук  съществуват  също пречки за развитието  на промишлеността и търговията. Комплексът от всички тези причини заедно с множество конкретни субективни фактори определя вземането  на решение за преселването на цели градове и села, отделни родове и семейства. След второто масово преселване в Буджака съществуват  общо 83 колонии  (с основни центрове - Болград и Комрат) „отвъддунавски преселници”.

    Още тогава Бесрарбия става един многонационален регион... още от края на 18, началото на  19 век тук,  в Южната част на Бесарабия се заселват  много най-различни преселници, идващи не само от руските и турските земи но и от западната Европа. Освен молдовци( румънци),които са коренни жители на Бесарабия, и татари ,живеещи тук почти 3 века (от 1503 – до 1507 г.), в Буджака компактно се настаняват руси („староверци”(липоване) и „расколники” , търсещи нови земи за да изповядват своята вяра, за да се спасят от гоненията на православната църква), украинци ( от бившите казашки земи), немци ( идващи от Полша, Пруското кралство и  Вюртембергското херцогство през 1914-1916, основават 25 колонии), гагаузи ( дошли в Буджака заедно с българи) и дори  франкоговорещи швейцарци ( през 1829 г образуват голямата колония Шаба); не говорим вече за евреи(живеещи предимно по градовете) и цигани ( които чергаруват из бесарабските степи още от края на 14 век), традиционно присъстващи в етнически състав на  Бесарабия. Със всички тези народи българите живеят в мир и съгласие.

     По време на руско-турските войни от началото на ХІХ век, много българи са вземали участие в тези военни действия откъм руската страна и затова са се компрометирали пред очите на турците. Тези българи са били принудени в последствие да емигрират.

 Един от най-важните аспекти в историята на българските преселници е участието им в националноосвободителната борба на българския народ. Самото им преселване е форма на протест срещу Високата порта и то обикновено става в годините на активната антиосманска борба на българския народ. Неслучайно сред преселниците са най-активните участници в националноосвободителното движение: войводи на български чети, командири от Българската народна войска  и доброволчески отряди , участници  в руско-турските войни  и освободителни борби на съседните народи...

 Българското население проявява желание да създаде от мястото, където се заселва, от земята към която се привързва, един край, с чисто български колорит. Подобен стремеж  руската власт разбира  и в края на краища  го усвоява; руският писател Скалковский пише

„Так образовалась и постепенно устроивалась в 

Бессарабии „Новая Болгария”. В произведенията на руските автори, иследователи(като Ю. Венелин) и писатели от средата на ХІХ век  се срещат мотиви, които говорят за Нова България, за Болград, който се основава от българите и е кръстен за спомен на отечеството им България, забългарски народ, който е заселен в Буджака, за една малка България, която се намира в ъгъла на Бесарабия.

  Град Болгарад , който преди 1819 г. е носил името Табаки, е бил преименуван поради  многобройни български  заселенци, настанили се там,  в името на тяхното отечество България.

  След настаняването си българите започнали да строят църкви в своите нови села и градове, в гр. Болгарад е била построена една от най-голямите в Бесарабия катедрали, „трипръстолна” църква с храм „Преображение Господне”. Тази църква е направена по подобието на Исаевски събор в Петербург. На другия площад в Болгарад е изградена още една църква „Св. Никола”; освен това е била основана българска гимназия. Болград се разделя на 2 главни махали – Сливенска и Ямболска, поради преселниците, дошли от Ямбол и Сливен. Както пише И. Титоров в началото на ХХ век: „ и днес още в Ямболската махала се чува ямболския жаргон:

„ – а ре Иване, какво си?”  Вместо:

„- бре Иване, какво си?” .

Гр. Болгарад, неофициалната столица на българските колонии в Бесарабия, с течение на времето се е превърнал в търговски център (като за 19 век) поради : а) географското му положение, б) железнопътната линия Бендери- Рени, минаваща през Болград, в) занаятите, които съществуват в него, като кожухарство, ботушарство, панукчийство, железарство, златарство,  грънчарство и др. Болград е и интелектуален център на Бесарабия, благодарение на отличните си първоначални училища и двете гимназии: мъжката и женската.

   В града се провеждат панаири, на които се събира цялата околност от Южна Бесарабия. „В пазараен ден: неделя или четвъртък , особено през панаирно време, се събират много посетители от околните села и от ближните градове. Целия град се превръща в един голям пазар. Дошлите селени на пазара се познават по носията си: българинът по тракийското си облекло,припасан с червен пояс и покрил главата си с черен от овча кожа калпак; малорусинът ( украинец) – с многошареното си облекло, молдованинът с бяла си риза, пусната над белите му гащи, немецът с обръснатите си мустаци и в немското гражданското си облекло.”

  Всеки , който е писал за българите в Русия, подчертава , че те са пренесли от българските земи древната култура на своя народ, традиционния бит и обичаи, богатия фолклор. Различните групи българи  не са еднородни по етническия си облик, представят различни етнографски зони в метрополията. Миграционните процеси, които протичат през ХІХ век и обхващат широк регион в Русия, влияят за създаването на особени етнографски и фолклорни зони в Бесарабия, Приазовието и Крим. Вътръшната миграция води до смесване на местните култури в пределите на отделните села, като се създават групи, които вече не повтарят съществуващото в метрополията.

 Езиковедите твърдят, че в много села съществуват по няколко говора. Преди всичко тук са представени всички основни  типове диалекти от Източна България, голяма част от които е в основата на съвремения български литературен език. Изследователи смятат, че в Бесарабия, Приазовието и Крим са се запазили и създали към 104 български говора. 

  През разглеждания период  - от заселването до края на Първата световна война – се проявява една устойчивост при личните имена. Тя се дължи на спазването на традицията, когато децата  се именуват на баби и дядовци, на кръстници. Първото дете се кръщава обикновено на името на свекъра или свекървата  , второто – на тъста или тъщата , трертото – на кумовете. И още една особеност. С омъжването си жените на практика загубват своите имена. Всички ги знаят по името на мъжа - Иваница, Тодорица, Петровица, Сашовица. В някои села на Бесарабия тази традиция е запазена и до наши дни.

  През целия ХІХ век етническата традиция на българите проявява значителна устойчивост. Говорейки  за бесарабските селища, българският публицист П.Кисимов отбелязва през 60-те години  на ХІХ век : „по всичко тук беше българска страна”. Изследователи   отбелязват  запазването на народната традиция, донесена от България  във всички сфери на бита. С  течение на времето обаче етническите процеси, върху които оказват значително влияние естествените и историческите фактори, засягат много страни от материалната и духовната  култура, като най-добре се запазват семейните и календарните обичаи.  Мнозина автори са ни оставили свое описание на основните характерни черти на българите  в Русия... „Трудолюбието и пестовността, обичта към ближния, пазенето на  своя имот и почитането към чуждата собственост – са главните характерни черти на българите от южната част на Бесарабия.”

 Битът на българските преселници се крепи на голямото патриархално семейство, което е господстващо през миналия век. Българите в Бесарабия , особено жените, запазват по това време националното си облекло. То се шие от саморъчно  тъкани  платове. В литературата са запазени описания на различни видове национални носии за мъже и жени. Във всички компактни заселвания на българите строго се спазва този български бит. Но в разпръснатите села, откъснати от компактните  поселища, например  Терновка в Мелитополския уезд, Паркани в Тирасполскиуезд, населението губи много типични черти на българския бит и традиции , особено в домашната подредба и облекло. Общественият  и духовният живот на българските преселници твърде много  е свързан с провеждането на различни празници, народни увеселения. Очакват ги с нетърпение , за тях се готвят особено грижливо. Тези традици особено ярко се проявяват  в семейните тържества, общоселския  събор. Силни са традициите и при организирането на тлаки и седенки.

 Ще отбележим само някои основни тенденции...

На новото си място българите особено грижливо запазват сватбения ритуал – продължителен строг спектакъл с интермедии, със солово и хорово пеене, с хореографски постановки , с отделни сценки,  изпълнени със символично значение , - който продължава седмици, където зрителите и актьорите са едно цяло.

      Браковете обикновено се сключват в границите на своята националност. Дори посредством някои народни обичаи бесарабските българи строго осъждат смесените бракове... „българите се отличават със затворен  характер , малко се сближават с другите племена, вследствие на което са запазили народността си”. но към края на века ( ХІХ в.) тази традиция в редица български селища, преди всичко в разпръснатите , постепенно се губи. Тук вече има много смесени бракове, което води до активна асимилация на българското население.

  Общественият живот на българите преселници е тясно свързан с народната календарна обредност. Голяма част от обредите и обичаите влизат в коледно-новогодишния цикъл, който включва  преди всичко Бъдни вечер и коледуването. Сред най-разпространените обичаи и праздници на българските колонисти през ХІХ век са  Бабин ден, Трифон Зарезан, Баба Марта, Лазаров ден,  Благовещение, Мъртви великден (или Софиевден) и т.н... Местните власти не пречат на провеждането на българските народни обреди. Само в отделни случаи духовенството създава пречки за изпълнение на редица български традиционни обичаи. Това се отнася преди всичко за кукерството.

   Изследователи обръщат внимание и на това, че от самото начало преселниците възприемат някои културно-етнографски елементи  от съседните народи – молдовани, украинци, руси, немци, гагаузи и др... ( в храната, постройката, дома, облеклото и др.) Това се забелязва най-вече в онези селища, които са отдалечени от компактното българско население.

    От самото начало българите в Русия са носители на големи фолклорни традиции. Народната  музика  на гайда , кавал, киминче, тъпан и песни съпровождат българите навсякъде: на сватба, седянка, хоро, по време на работа, на къра  и т. н. Покрай музиката на големите празници(Великден, Гергьовден) се изпълняват  и хороводни народни песни. Песента служи за развлечение , за утеха  и за предаване на знания. Чрез нея голяма част от духовното богатство се предава от поколение на поколение. Чрез песента се запазва историческата памет на бесарабските българи. Песните са различни по жанр – обредни, юнашки , исторически, социално-битови, детски... Основният им фонд българите преселници донасят от България. Много от тях дори не са запазени по българските земи.

  Още през първата половина на ХІХ век неповторимото своеобразие на народния бит на новите заселници в Русия  привлича вниманието на пътешествиници и изследователи. В руския, а по-късно и в българския печат  се публикуват  интересни материали за народната култура на тези българи.

    Административното устройство на  българските колонии в южния край на Бесарабия е  имало особен колониален  статут.  Те се управлявали от изборни власти; села и селски прикази (кметства), начело с виборния(кмет), а околиите от околийски приказ ( старшина), които се подчиняват на управление на заддунавските преселници ( начело от управляющий назначен от властта).Това управление се намира под попечителство на министерството на вътрешните дела на Руската империя.

   Най-забележителен от всички руски началници, които са били натоварени с управлението на българските колонисти в южната Бесарабия, е генерал-лейтенант Инзов, главен попечител ( и председател на попечителния комитет) за иностранните поселнци в южния край на Русия. Инзов прекарвал много повече време в колониите, отколкото в областния център Одеса. „Той обичаше особено новата колония Болград, която в неговото време, под неговото ръководство се застрои и устрои в дългия период на неговото управление”. „Старите хора и името му бяха побългариха: „Дядо Инзул” му казваха и с това име го предадоха на наследниците си”.

  Той защитавал интересите на бесарабските колонисти пред царската канцелярия с  особено усърдие и се сдобил с голяма слава по бесарабските земи...

 Последните вълни на преселването на българи  са свързани преди всичко с Кримската война(1853-1956).

  Според Парижкия мирен договор от март 1856 г. Русия отстъпва на Молдавското княжество част от територията на Бесарабска област , на която се намират 40 колонии „отвъддунавски преселници”, включително и административният им център Болград. Оттогава и до 1878 г историята на бесарабските българи се развива в рамките на 2 държави. Това не може да не се отрази на тяхното социално-икономическо, политическо положение и духовно развитие, тъй като е нарушено създаденото  през  първата половина на  ХІХ век административно-териториално единство.

Новите граници разделили българското население из бесарабските територии на 2 части: едната, по –голямата, ще остане в Русия, а другата , по-малката ( с Болград) ще се даде на молдавското княжество. Българите от южната част на Бесарабия са били поразени от  тази изненадваща раздяла, не само заради това, че излизат от руското поданство, но и заради това, че познавали добре съседското молдавско княжество, народът и управлението му и не могли  да се примерят най-вече с идеята , че  трябва да станат поданици на един княз, който по онова време  се назначава и уволнява по добрата воля на Султана . „Молдавската държава, наистина, е христианска, но тя  иноплеменна и при това васална на Високата Порта, а бесарабските българи, които до преди  четвърт столетие емигрираха от родните си места, подвластни на Султана,мъчно им беше да стават поданници на един княз, който зависяше направо от същия Султан; мъчно им беше след четвърт столетие , да променят за трети път господаря си!”

 Оказалите се в пределите на Молдавското княжеството българи и гагаузите от отделената част на Бесарабия поставят пред местните власти, а също и пред Петербург и Европейската комисия по устройство на Молдавското и Влашкото княжество въпроса да се запазят техните права и привилегии, които са имали в Русия. Молдавските власти тържествено потвърждават запазването на предишните права и привилегии на колонистите,  но това полжение се запазва до 1860 г. , когато изтича тригодишният срок за доброволно преселване. След това молдавското правителство започва да лишава колонистите от онези права, които са имали преди; в частност  обявява рекрутски набор, увеличава данъците, открито започва да провежда политика на румънизация. В края на 1860 г. е ликвидирано тяхното специфично административно- теритириално устройство. На недоволството на населението, особено от рекрутския набор, властите  отговарят с репресии. В Рени и Болград стават вълнения, които завършват с кровопролитие. Разделянето на Бесарабия на две части се отразява отрицателно на търговската дейност  на българските и гагаузките колонии. Например настоятелят на колониите в руската част на Бесарабия И.С. Иванов пише на бесарабския губернатор през май 1865 г.: „ Разграничаването раздели колониите, останали в Русия, с пристанищните градове Измаил и Рени, където българските  колонисти обикновено пласират  всичките си произведения”. Това довежда тяхното стопанство и местна търговия „ до такъв застой, че населението в българските колонии с голям труд поддържа сегашното си съществувание”

   Промяната на политиката на Молдавското и на Обединените княжества към местното население и преди всичко към колонистите , от една страна, и провежданата от 1856 г. агитация от страната на Русия за преселване, довеждат до масова емиграция на българи, гагаузи, руснаци,украинци и дори молдованци първоначално в руската част на Бесарабия, а после и в Приазовието(Таврическа губерния).

      Едновременно с преселването на българи от Молдавското княжество става последната масова емиграция в Русия от българските земи. Като цяло  тя  е организирана  от Русия  и обхваща населението от северозападните райони (само от Видинско се преместват 16-17 хиляди българи) и Одринския край на българските земи. Преселването започва през лятото на 1860 г. Руските власти  насочват преселниците към Приазовието  и Крим  -  в районите , които са оставени от татарското и ногайското население. Виждайки пагубните последствия от изселването на голям  брой население Георги Раковски категорично застава против това и организира контрапропаганда.Самото руското правителство обаче се оказва неподготвено да изпълни обещанията си и да разположи такова голямо количество население върху таврическите земи. Последвалите  неурожаи, а също и непривичните степни условия на Приазовието и Крим утежняват положението на преселниците и обуславят връщането им в родината.

 Началото на 70-те  на 19 век стават  преломни години  в живота на българските преселници в Бесарабия. С поредната си реформа руското правителство слага край на привилигированото положение на колонистите , което води до уравняването на правата им с останалите жители на Руската империя.Основните промени в колониалния им статут са свързани преди всичко със земеползването, рекрутския набор за войската и административното устройство на бесарабските територии. През същото време българските първенци  се опитват да ходатайстват пред руските власти да освободят бившите колонисти от военна служба, но напразно...

     След 1878 г., когато румънската част на Бесарабия се връща на Русия, българското население в Бесарабия в административно отношение влиза в състава на три уезда –

Акермански, Бендерски  и Измаилски. В последния се запазват чак до 1917 г. особеностите на неговото  административно устройство и управление. По това време населението на Българските колонии значително нараства. В 1897 г. според официалното Първо Всероссийскопреброяване броят на българското население в Бесарабска, Херсонска и Таврическа губерния е 170 хиляди души, в това число в Бесарабия – 103 хиляди.

  Откъснати от българските земи в епохата на националното възраждане, българските преселници в Украйна и Молдова е трябвало  да развиват своя духовен живот тук както на основата на натрупания многовековен културен опит и народни традиции на българите, така и при новите условия, вкючително и културни, в различните райони на тяхното заселване.  Историята на културния живот на преселниците е съставна част от българската възрожденска култура , както и на културните процеси на новата им родина.

 Господстващата роля в духовния живот на българите  играе  православната църква . Османското господство обаче  се отразява отрицателно на религиозните им чувства. В частност, българското  население има ограничени възможности да спазва религиозните обряди поради липсата в много селища на църкви и духовенство. Религиозните притеснения са една от важните причини за емиграцията на българи от родните им села. Преселвайки се в християнски краища, те получават пълна свобода на вероизповеданието и защита от насилствена асимилация.                         

                                                                                                                 

   Един от важните моменти в устройването им в Бесарабска области и Новоросийския край е строителството на култови сгради – молитвени домове , църкви, катедрали, манастири.

  Първото поколение свещеници в българските енории в Бесарабия и Новоросийския край е от българите- свещенослужители , дошли тук заедно с паството си от българските земи. Започвайки от 30-те години, свещенослужителски кадри сред българите за църквите в българските колонии се подготвят главно в Кишиневската и Херсонската духовни семинарии и духовните училища в Бесарабия.Такива обаче има малко, защото , за да стане свещеник, човек трябва да се откаже от колонисткия си статут. Оттогава и особено в средата на ХІХ век българите-свещеници в българските колонии постепенно намаляват.  Епархийските органи на властта изпращат като свещеници в българските енории все повече молдовци, руснаци, украинци, извършващи богослужението  главно на своите езици. Ако в началото при откриването на църкви и молитвени  домове в българските колонии службата практически навсякъде е извършвана на църковнославянски или български език, то от края на 50-те години до 1878 г. в колониите в молдавската част на Бесарабия богослужението се води на румънски език.

  Ролята на свещениците не се ограничава само с религиозните задължения, както е известно те извършват значителна работа по културно-нравственото възпитание на миряните. Свещениците в българските колонии преподават закон Божи в съществуващите там  църковноенорийски, неделни, земски и други училища , пропагандират свещена и гражданска история, разясняват съвремените политически събития. Например именно те организират моралната и материалната подкрепа на борците  против  османското иго на Балканите, а също на руската армия по време на руско-турските войни през ХІХ век. Те първи започват да събират материали и да пишат очерци по история на отделните български и гагаузки села, а също по проблемите на религиозно-нравственото развитие на български преселници. Свещениците активно учавстват в цялостния живот в края . Мнозина от тях са дори в опозиция на държавната власт, за което са подложени на преследване. 

   Още от първите години от преселването на българите  в Южна Русия  възниква въпросът за откриване на  училища в техните селища за подготовка на собствени кадри за местната администрация и учители. Българите разбират необходимостта да имат грамотни подготвени хора, но отначало нямат материални възможности  за изграждането  на училища , закупуване на  инвентар и учебно-методическа  литература, наемане на учители и т. н.

   Отначало в българските селища се откриват  частни училища, в които се учат  ограничен брой деца. Учители в тях са главно свещенослужители , някои  дошли от българските земи заедно с паството си. Успоредно с частните училища функционират и църковно-енорийски училища.  Към 40-те години  в Бесарабия са създадени определени условия за училищно образование на българските деца. Селските общности вече могат да отделят известни средства  за неговото развитие. Държавата , макар и  да поощрява откриването на училища, контролира учебно-възпитателния  процес, но не участва  във финансирането им. Училищата са еднокласни и обучението е на руски език, но вече се правят успешни опити, както в Болградското училище, да се въведе преподаване на българска история. Отначало в училищата се обучават само момчета, а от 1840 г. и момичета.

   След разделянето на Бесарабия през 1856 г.  българските колонисти , останали в молдавската част, поставят пред Европейската комисия  по устройството на Молдавското  и Влашкото княжество искането  обучението в техните училища  да става на „роден славянски език”, разбирайки под „славянски” не толкова руския, колкото българския език. В настояването на колонистите да се открие в Болград централно училище направо се посочва, че „по единодушно съгласие желаем да се учреди в държащата първенство колония Болград исканото училище, в което науките да се преподават на български език”.  Политическите реалности  принуждават молдавското правителство да удовлетвори това искане на българските преселници  в южната част на Бесарабия. Болградската гимназия  официално се открива през май 1859г., а  20 години по-късно това училище се приравнява  към  румънския лицей, но с български език на обучение. В повечето училища в българските селища в молдавската част на Бесарабия  през 60-те години обучението се води  главно на български език. Румънските власти обаче не се примиряват с българския облик  на тези училища, както и с Болградската гиманзия.

  Издаваният в Букурещ вестник „Балкан”(бр.21 от 12 юли 1875г.) информира читателите си , че в южната част на Бесарабия са останали само 2-3 „славянски училища”. А в брой 23 от 26 юли същата година в кореспонденция от Болград се казва: „ ... една злобна пропаганда, която се води от Министерството на образованието , има за цел да асимилира  българите и русите... Тази пропаганда има за цел да реализира плана си, като забрани преподаването на славянските езици в нашите училища. Началото  е сложено. В много чисто славянски села не се изучават почече славянски езици.”   За това, което става, авторът обвинява и селските общини, които със свои средства  издържат учителите и затова  „ те трябваше да се постараят последните да бъдат  възпитаници на централното училище  в Болград, т.е. синове на колонисти”, които „са най-подходящи за местното образование”. Освен това „общините имат законното право да поддържат преподаването в училище на родния им език”.

    В руската част на  Бесарабия веднага след кримската война,със съдействието на попечителят на българските колонии И. Иванов, започват да се възстановяват  закритите  преди училища.Всички те се издържат от селските общности. Тук също се предприемат мерки  обучението в училища да става на роден език  и до някъде успяват.

И  наистина, едва след кримската война колонистите започват  „да мислят за образованието” основателно.  За този прелом в съзнанието голяма роля изиграват представители на българската емигранска интелигенция, наводнили Руската империя непосредствено след войната ; отначало в качеството на  руски възпитаници в различни учебни заведения, а после и като учители в българските селища в Бесарабия. С дейноста си те пропагандират българската култура сред събратята си и дават своя принос за националното им осъзнаване.

   Българската общественост настоява  отново откритото Комратско бесарабско-българско училище да бъде национално, но по много причини то не става такова.Тук изучават български език само като предмет.

     В училищата на българските колонии в руската част  обучението се води главно на руски език. Това създава определени възможности за продължаване на образованието в учебните заведения в Русия, преди всичко в Одеса, Кишинев, Киев, Санкт-Петербург.

С течение на времето царското правителство си поставя за цел да русифицира чуждоезичното население посредством  училището, включително и българите. Във всички техни училища , където по рано се е изучавал български език, той е отменен. Българското население се противопоставя на това решение. Особено силно се отстоява националният характер на Болградската  гимназия. Но всички опити да запазят националното лице на Болградската гимназия се оказват безуспешни. Мнозина опитни преподаватели в училищата и гимназията напускат Русия и заминават за България.

Прекратява се постъплението на учебно-методическа и друга литература на български език. Както отбелязва В. Дякович : „ Русифицирането на училищата и специално на гимназията силно охлади българската интелегенция в Бесарабия спрямо русите... За цялото българско население родната им гимназия, създадена от бащите им и поддържена от техни средства за техните деца, им стана чужда, защото не чуваха вече в нея своя език и история”.

  Въпреки всичко това просвещението сред българите в края на ХІХ – начало на ХХ век достига  по-високо общообразователно равнище. В българските села се увеличава броят на училищата и техните разновидности. В резултат на общото качествено  подобряване на училищното образование нараства броят на българите студенти  от Южна Русия в средните и висшите учебни заведения в страната. Това са главно… Продолжение »